„О, ДА -СИНЕМАТА ПИШЕ СВОЯТА ИСТОРИЯ И ПРИГОТОВЛЯВА СВОЯТА  ЕВОЛЮЦИЯ!”

„О, ДА -СИНЕМАТА ПИШЕ СВОЯТА ИСТОРИЯ И ПРИГОТОВЛЯВА СВОЯТА  ЕВОЛЮЦИЯ!”
„Книга за театъра. Историко-теоретически и критически бележки” Иван Ст. Андрейчин , 1910г Киното влиза в културната ни история, чрез първата критика, посветена на него.
В началото бе словото.
Първивят експонат в нашия виртуален музей  на киното е книгата на Иван Андрейчин*,  в която той провижда възможностите  на техническото изобретение – кинематографа,  като причислява движещите се картини към категорията изкуство, което се родее с театъра.

Както научаваме от първите съобщения,появили се в пресата, свързани с прожекциите на кинематографа в столицата, това техническо изобретение  при своето появяване предоставя забавление на по-долните прослойки от обществото. Слугини и войници, пияници и авантюристи са били първата публика. Това е  клиентелата на  заведенията със съмнителна слава, които след след затварянето на официалните публични домове през 1905г. се прекръстват на кафе- шантани и вариетета.Такъв бил например „Аполо”(/бивш „Родопи”)на  прословутата баба Цора и дъщеря й  Хермина, където унгарки румънки, хърватки и пр. хубавелки,  са омайвали с прелести местната бохема. И не щеш ли, тъкмо в такава  примамливо- разгулна атмосфера просветва магическият фенер, движещrте се картини започват да пленяват въображението,  зараждат се и първите отношения на публиката с прохождащото кино.
Като свидетелство с какво око се е гледало на хората, посещаващи първивите „киносалони,  както и доказателство, че фалшивите новини не са от вчера е една дописка от 1908-а година в  брой № 463 от 22-ри ноември  на в. „Реч”стр. 2, където се опровергава  в.” Дневник”: Слух се пръсна вчера от в. Дневник, че за снощи се очаквало отиването на Негово Величество в салона на бившия кафе шантан „Родопи“, съдържан едно време от известната баба Цора, да гледа кинематограф.Последствие се оказа, че това известие е неверно и гражданите наистина се чудеха защо е трябвало да се подиграва тъй жестоко.”

 Но  ето че много скоро  обаче,  в 1910ъг. се появява  първата критична литература, която извежда кинематографа от категорията „непристойно забавление”, и отпраща бъдещето му съществуване в лоното на изкуството.

 

В книгата си „За театъра” поетът, клитикът и публицистът Иван Стоянов Андрейчин, теоретик на модернизма, посвещава цяла статия:”  Синема”, с която отваря очите на публиката за задаващото се киноизкуство.
Книгата е безценно четиво за изследователи и познавачи, както и за кинолюбители. Защото доказва, че веднъж появило се на бял свят, изкуството на образите и магията на движещете се картини могат да преминат през всякакви нови технологии, но няма да спрат да владеят въображението и да разкриват нови полета за творчество.

Затова ще започнем нашия виртуален музей на киното с тази книга, откъси от която предлагаме за поука и просвещение.

„Синемата се приближава до драматическото изкуство. Ако това сравнение изглежда за някои като светотатство, нека се успокоят. Може да се помисли, че както въ всичките области на човешкия труд, машината побеждава и прави излишна човешката сила и човешките ръце, тъй ще бъде и тука, в борбата на кинематографа с живия театър. …

Против такова бъдеще на кинематографа ний имаме сериозни доказателства.. Какво можа да направи фотографията срещу изкуството? Тя не го измести.. 
Преди синемата да измести театъра, тя ще му сане помощница, както вече това е постигнато на запад.. И сега европейските театри дават пълна илюзия на обстановката,  в коята се разиграва печално или весело зрелище.
Но не за това искам да говоря аз. Моята мисъл е за зрелищата, които дава синемата и които са театрални зрелища без думи. Това е пантомима, но разширена, обогатена и облагородена.
И за сега главния характер на кинематографическия театър е романтичността, сантименталността и фантастичността.
Тази морализаторска роля на безгласните кинематографически зрелища показва младенческия период на дтова ново изкуство. Затова тъй много се харесват на хора с прости души. .
Това приближава  и изравнява ролята на синемата  с наивната, сантиментална и романтическа и сензационна литература. Но ний познаваме и друга, която рисува човешкия живот със всичките му неволи, неправди и нетърпим фалш.И не се съмняваме, че кинематографът ще тръгне по същия път.

Но дотогава.. нека отиваме за отдих в Модерен Театър..

И пак не мога да се одържа от мисълта за бъдещето на синемата. Какво ще бъде, ако зрелищата които сега ни дава, се оживят със словото, посредством фонографа, например? И ако това доведе до   пълно съвършенство, няма ли това да стане едно изкуство странно, сложно и синтетично, способно да  съедини всички видими форми, идеи, ритмически движеня? Да съедини живописта, словото, мелодията, линията, думата, нотата и по този начин да ни представи мисълта с материалната й форма..

„О да, синемата пише своята история и приготовлява своята еволюция!” 

*(01.05.1872, Габрово – 15.02.1934, София) e български поет, критик, преводач, публицист, теоретик на модернизма, театрален деец. Завършва гимназия в Габрово и литература във Франция (1898), после е гимназиален учител в София, до пенсионирането си през 1927 г. Пръв председател на Съюза на българските писатели през 1913 г. Живял е в Швейцария (1915-1919) 1927 се връша в България.Издава сп.”Нов път”, „Бисери”,   сътрудничи на сп.„Мисъл”.

Благодарности за съдействието на Столична библиотека, която предостави възможност за ползването на книгата на Иван Андрейчин.