„Дяволът в София“ шета преди 100 години. Петър Кърджилов днес по следите на изгубената филмова лента

Годината 1921 е първата „нормална” в кинематографичния живот на София (а и на България) за последните 10 лета. През 1912 избухва Балканската война, през 1913 – Междусъюзническата, последвана от Първата световна (1914–1918), в края на 1919 и началото на 1920 „всички кинематографи в царството” прекратяват своята дейност за период от „цели девет месеца” поради „главоломното увеличение” на данъка върху техните приходи. Спират да излизат и киносписанията. В крайна сметка държавата преосмисля финансовата си политика спрямо филморазпространението и намалява акциза върху билетите ,,в разумни размери” (25% за „кинематографните представления” в столицата).

От лятото на 1920 кината вече работят под пàра, филморазпространителските фирми никнат като гъби, броят на премиерните заглавия расте главоломно, а в някои от чуждестранните ленти, прожектирани върху софийските екрани, грейват образите на неколцина българи, чиито имена родната преса с охота популяризира. Сред тях са тогавашният актьор от Народния театър Васил Димитров Гендов (1891–1970) и съпругата му Жана Гендова (1899–1976), родена в Сливен като Иванка Иванова, ала известна и с артистичния си псевдоним Жана Дорит. Макар и с богат сценичен опит зад гърба, той до този момент е участвал само в два филма: „Българан е галант” (1914), на който е най-вероятният сценарист и режисьор , и „Любовта е лудост” (1917), а тя само в един – „Любовта е лудост”.

Съобщенията в сп. „Кинопреглед”

Раждането на идеята в Берлин

„Артистите Васил х. Гендов и Жана Гендова са ангажирани за артисти при една от Берлинските кинематографически фирми, където остават занапред да работят”[1] – информира в началото на октомври 1920 „Комедия” (1920–1921) – седмично списание за театър, музика, литература и критика, редактирано от Васил Стефков (1891–1973) и Стефан Димитров Гендов (1889–1951), брата на споменатия Васил Гендов. По същото време имената на семейната двойка Гендови огласява и сп. „Кинопреглед” („Кино-Преглед”) в постоянната си рубрика „Киновести”. И то на два пъти в един и същи брой. Осведомявайки читателите си, че „известната московска кинематографическа фабрика Д. И. Харитонов е пренесла своята деятелност в Берлин, където е организирала голямо предприятие и е закупила ателие, намиращо се на Фридрих Щрасе за 5 милиона и половина марки”, за работа в което са „привлечени много руски художници, литератори и артисти”, списанието допълва: „Тоже ангажирани са и нашите артисти Жана и Васил х. Гендови, Тодор Радославов и Любен Димитров”[2]. Продължавайки на същата страница темата за българските киноартисти в Берлин, изданието подхвърля: „Понастоящем филмират и нашите артисти Жана и Васил х. Гендови”[3].

„Войната завърши. През есента на 1919 година аз и жена ми заминахме на специализация в Берлин – започва своя мемоарен разказ за този период Васил Гендов. – Тук вече заварих филмовото изкуство в голям разцвет. Онова, което веднага ми направи впечатление, беше това, че в Берлин вече се бяха утвърдили имената на наши сънародници във филма, и то заемащи първи места. На първо място Маня Цачева, която германският печат сочеше като звезда на немското кино”[4].

„В Германия съществуваха вече няколко големи дружества за производство на филми – продължава увлекателната история, – същевременно и за експлоатация на чужди, и почти във всеки квартал имаше квартално кино. В желанието си да проуча отблизо филмовото изкуство, направих всичко възможно да се доближа, макар и при най-малък ангажимент, до едно от филмовите дружества и скоро успях да направя това. Чрез директора на „Уфа” получихме малък ангажимент и така се добрахме до филмовите ателиета. Тук имахме щастието да се запознаем с имена като Хени Портен, Пола Негри, Емил Янингс, Паул Хартман, Йоханес Риман и др. Първият ни дебют, ако мога така да се изразя, бяха едни незначителни роли във филм на „Местер филм”, където аз играех някакъв дресьор на животни в цирк, а жена ми е тази, с която се случва нещастието да падне и остане инвалид в трупата. Все пак за начало не беше лошо, докато един ден, слизайки по стълбите на „Местер филм”, бяхме спрени от едно лице, което направо ни запита дали участваме във филмите. И когато получи нашия отговор, че сме български артисти и че участваме в „Местер”, той ни отговори, че желае да направи опит с нас, като ни ангажира за един свой предстоящ филм. След като ни даде визитната си картичка с адреса, на който да му се обадим, узнах, че това е филмовият режисьор Янсон [Victor Janson]. Снимките на новия филм на Янсон започнаха в ателиетата на „Лия-Мара-Целник филм”. Във филма играеха известните артисти Йоханес Риман и Паул Хартман. Аз не бях така щастлив като моята жена поне в една сцена да играя с тези светила. Филмът носеше името „Тайната на камериерката” и жена ми играеше ролята на камериерката, член на една банда, на която главатарят бе Паул Хартман, а полицейски инспектор – Йоханес Риман”[5].

„При едно посещение в ателието на Рихард Освалд [Richard Oswald] – уверява Васил Гендов – имах щастието да се запозная с Конрад Вайт [Conrad Veidt] и на мен особено ми направи впечатление сюжетът, който се снимаше. Той универсално третираше въпроса какво намира дяволът в човека, когато слиза от своите селения, за да проучи живота на хората. В края, разочарован, дяволът напуска земята, защото вижда, че хората далеч са го надминали във всяко отношение, за да бъде дори той изигран от тях”[6].

Така (според самия Васил Гендов) се ражда идеята за неговия трети игрален филм – „Дяволът в София”. Любопитен е фактът, че още през септември 1906 френската кинокомпания „Патé фрер” представя комедия с подобен сюжет, главната роля в която изпълнява Андрé Дид. Заглавието й е „Дяволът болен” („Le fils du diable”), дължината – 350 м. (част от които са виражирани[7]), а каталожният номер – 1403. Заснета от испанеца Сегундо де Шомон, привлечен от „Патé” за оператор, специалист по трикови снимки и най-вече като оцветител на филми, тази „голяма колорирана фантазия” е реализирана с „напълно неизползвани [дотогава] фотографски ефекти”, „пъстри и забавни декори”, предлага „трикови сцени” и „изключителна динамика”[8].

Андрé Дид (седналият в автомобила отзад) в ролята на наследника на Дявола се забавлява в Париж – кадър от филма „Синът на Дявола” (1906)

Сценарната одисея според Жана Гендова

Жана Гендова също оставя спомени – завършени през 1948, озаглавени „Това, което се премълчава в историята на българския филм” и публикувани през 2016[9]. В тях, без да спомене и дума за това как се е родила идеята за „Дяволът в София”, тя започва повествованието си с терзанията на своя съпруг, вече обсебен от този проект. „Всеки ден, всеки час Гендов горещо ни разказваше за бъдещия си голям филм, който ще може да се играе даже и в Европа. Дълго и подробно ми описваше „Дяволът в София”, който ще бъде най-малко в 5 или 6 части. „Дяволът в София” – разказваше той – ще бъде един паралел между човека и понятието дявол. До такава степен човекът днес е затънал в кал, в груби интереси и жажда за пари, че съпоставен с него, дяволът е като неопитен хлапак”. Идеята беше прекрасна. Любов, платена любов, интриги, измами, фалшът на висшето общество, алчността на богатите и тук-там само искрица човечност у нещастниците, потънали в мизерия. Ето, това беше сюжетът на „Дявола”. С каква любов го разглеждахме, разработвахме. Само да можехме да го снимаме. И твърдо вярвайки в тематиката и динамиката на филма, решихме Гендов да изготви сценария и да го предаде за Европа”[10].

Филмът „Дяволът в София”, за съжаление, не е съхранен до наши дни. Но пък по друмищата на неумолимото време оцеляват фрагменти от съдържанието му, които позволяват то да бъде възкресено. „Дяволът скучае в своите владения – започва анотацията, поместена в справочника „Български игрални филми. Т. 1 (1915–1948)”. – Той решава да слезе на земята и да се запознае с живота на хората. Изборът му пада на София. Първите му контакти не са обнадеждаващи. Разхождайки се из улиците на града в чудноватия си мефистофелски костюм, той е гонен и бит с камъни. Тогава Дяволът пуска в действие своята машинка за фабрикуване на пари… Облечен по последна мода, той продължава необезпокояван разходката си. Парите му отварят вратите на най-знатните домове и скоро той става част от столичния хайлайф. За партньорка Дяволът си избира една проститутка, която го запознава със семейството си. Бащата е крадец и пияница, а майката е принудена да изкарва прехраната на всички. Сатаната и проститутката попадат във вихъра на охолния живот. Млада дама от висшето общество го моли да убие възрастния й мъж, за да наследи богатството му. Той я отпраща към бащата на своята придружителка, който с готовност й оказва съдействие. След извършеното убийство старият мошеник му открадва машинката за правене на пари и избягва. Останал без средства, Дяволът е позорно изхвърлен от висшето общество. Полупребит, осъзнал, че хората са много по-порочни от него, той едва се добира до пъкъла. Вече за нищо на света не би сменил ада със София”[11].

Васил Гендов в три сцени от „Дяволът в София”

„Към края на лятото – продължава историята Жана Гендова, имайки предвид 1919 година, – сценарият бе готов и преведен на немски от диригента на кино „Одеон” Швертнер [Йозеф Швертнер – чешки цигулар, музикален педагог, капелмайстор и създател на един от първите забавни оркестри в София], за което му се заплати 1000 лева. И вместо да изпратим сценария, в края на септември заминахме сами за Берлин, за да го предадем там за одобрение и самите ние да играем в някой филм. Продадохме на безценица едно дворно място в Модерното предградие на шосето за Банки (старото име на Банкя), простихме се завинаги с надеждата някога на старини да си построим нещо като къщичка за живеене, и потеглихме за Берлин.

Богати с надежди и бедни откъм пари, пристигнахме в Берлин. Настанихме се в пансион, където живееха артисти. Пансиона познавахме от по-рано. Бяхме съквартиранти с известната млада актриса от „Фолкс театър” Олга Воаян, дъщеря на много известния чешки режисьор и артист Воаян. Сприятелихме с нея. Тя играеше също и във филми. След ден-два заговорихме с нея за нашето сценарио. Тя беше във възторг от идеята на сценариото и беше толкова мила, че обеща да го предложи на филмовия режисьор Рихард Освалд, под ръководството на който играеше в момента. Рихард Освалд беше тогава модният режисьор на Берлин. Беше голям майстор в създаването на големи артисти от обикновените статисти. От тази по-голяма сполука не можехме да очакваме.

Екземплярът, който имахме на немски, беше само един и когато Олга Воаян го взе, ние останахме само с българския текст и зачакахме отговора на Рихард Освалд. Бяхме лоши търговци и много доверчиви към всички хора. Иначе не можеше да се обясни вечната ни липса на пари при нашия винаги морален и материален успех. Минаха дни и ние все очаквахме отговора. Воаян постоянно ни казваше, че Рихард Освалд е премного зает, снима постоянно, но че ще намери време и ще прочете сценария. През това време успяхме да се ангажираме, за да играем, макар и не големи роли, в „Декла филм”, „Целник-Мара филм”, „Юстиц-филм”, където изкарвахме, за да живеем относително добре. И пак чакахме отговора. Вече знаехме, че за одобрен сценарий се плаща добре. Един ден нашата приятелка ни каза, че нашият сценарий бил забутан из многото сценарии, които получава Освалд, и не може да се намери. Да почакаме известно време, докато се намери.

През януари 1920 година грамадни афиши и блестяща реклама съобщаваха за голямата премиера на Рихард Освалд „Курфюрстендам”, в който филм за първи път се афишираше името на Конрад Вайт, дотогава немного известен артист при Макс Райнхард в „Дойчес театър”. В началото на февруари се появи филмът [цензурната му карта (№ 96) е издадена в Берлин на 12.VII.1920, а премиерата е на 30.VII.1920]. Публиката се тълпеше пред театъра. Всичко разпродадено за много дни напред. Едва се добрахме до касата за билети. И когато започнаха прожектирането на филма, и двамата онемяхме от ужас. Ние гледахме нашия сценарий, богато разработен и прекрасно игран. Конрад Вайт изпълняваше ролята на дявола. Гендов побесня. Още същата вечер, след като се събуди Воаян, той поиска обяснение от нея. И тази жена най-нахално отказа да знае нещо по това, като прибави, че филмът на Рихард Освалд нямал нищо общо с нашия сценарий, който ние бяхме й чели. И въобще тя не знаела нищо за някакъв наш сценарий. Бяхме жестоко изиграни.

Конрад Вайт (1893–1943) като Сатаната във филма „Курфюрстендам” (1920) на Рихард Освалд

Гендов отиде лично при Рихард Освалд, който най-коректно отказа да е получавал сценарий от Воаян. Сценарият бил от някакъв швед [източниците посочват Рихард Освалд за сценарист на филма, заснет от двама оператори, единият от които е датчанин – Аксел Граткяер (Axel Graatkjær, 1885–1969)]. Отидохме в полицията, където ни казаха да подадем заявление, като посочим реални доказателства за собствеността на сценария. Откъде можехме да вземем реални доказателства? Напразно им показвахме българския текст, те ни отговориха, че след премиерата на филма това не представлява доказателство. Трябвало предварително да регистрираме сценария или да посочим свидетели германци, които да потвърдят предаването на сценария на Воаян. Тя признаваше, че е получила нещо, написано от нас, но то нямало нищо общо с филма на Освалд. Дори и това, което ние сме й били предали, тя отдавна била загубила. Така Олга Воаян получи нови ангажименти при Освалд, а ние загубихме вече всякаква надежда. Филмът „Курфюрстендам” реши кариерата на Конрад Вайт. Той стана световноизвестен”[12].

Завръщането

„Щом „почтените” германци ни изиграха, казваше Гендов, филмът ще се заснеме в София – приключва сценарната сага Жана Гендова, добавяйки: – Продължавахме да се снимаме, пестяхме всяка стотинка и през пролетта, щом светна слънцето, се завърнахме отново в България”[13]. „В 1920 година ние се завърнахме отново в София с голямото и неотложно желание да се снима филмът „Дяволът в София” по изработения вече сценарий”[14] – потвърждава думите на съпругата си Васил Гендов.

Съобщенията в сп. „Комедия”

„Комедия” не пропуска събитието: „Артистът Васил х. Гендов е пристигнал от Берлин – огласява списанието в средата на ноември – с мисията да разучи при какви условия ще може да се основе в столицата кинематографически филм. След проучване на въпросът, Гендов отново ще се завърне в Берлин, където работи като артист в кинематографическите фабрики „Целник Мара филм” и „Берлинер филм”[15]. Изданието очевидно продължава да следи темата, защото след месец съобщава: „В столицата пребивават временно известните артисти Жана-Дорит Гендова и Васил Гендов, командировани от една Берлинска кинематографическа фирма за изработването на пиеса с български сюжет. Пожелаваме успех на Гендова в това ново у нас начинание”[16].

И тези, и предшестващите ги октомврийски обявления, проследяващи пребиваването на Гендови в Германия и информиращи за техните тамошни „ангажименти”, ще да са вдигнали рейтинга на актьорското семейство у нас. Още в началото на 1921 „Кинопреглед” публикува кратък авторски текст на Жана Дорит Гендова, озаглавен „Малки спомени”[17] и илюстриран с неин портрет, поместен на друга страница (с. 4). Освен името на актрисата под фотографията бива изписано пояснителното: „по случай гостуването й в София”.

„Кинопреглед” представя Жана Гендова – с фотография и неин авторски текст

Що се отнася и до „гостуването”, и до „пребиваването”, те едва ли са били „временни”. Още на 8.I.1921 (втория ден на Коледа) от „10 ½ ч. сутринта” двамата „командировани” (заедно с Мими Балканска и П. Домусчиев) участват в „извънредно Коледно утро с най-разнообразна хумористична програма, под уредбата на Васил х. Гендов”, устроено от „Модерен театър”[18].

Операторът Йосиф Райфлер

Васил Гендов мечтае да сътвори „голям филм”, „от 2000 метра”, „в 5 или 6 части”, „който ще може да се играе даже и в Европа”… „Средствата за един такъв филм щяха да се движат най-малко между 8 и 10 хиляди лева – дава си сметка той. – Това беше значителна сума, която стана причина да се отложи снимането за следната година. От оператора Райфлер узнах, че такова количество материал не се намира в София и трябва да се изпише най-малко от Виена. Райфлер също желаеше да работи върху нов филм, като изрази радостта си с думите: „Аз вече съм специалист и новият филм ще има европейски снимки!”[19].

Йосиф (Мешулам) Райфлер е „немец, но живял дълги години в България – уверява Гендов, добавяйки, – когото познавах добре, тъй като в периода до 1915 година живеехме в една къща. Знаех, че той е техник, също и часовникар, а по едно време го виждах и като ватман по трамваите. Сега вече беше главен оператор на „Модерен театър”[20]. На този пост Райфлер, който навярно е бил от еврейски произход, заменя (най-вероятно през 1916) испанеца Гаетано Пие де Флорес. По това време кинооператори са наричани обикновено прожекц

Йосиф Райфлер, оператор на „Дяволът в София“

ионистите на кината, но някои от тях са били кинооператори и в съвременния смисъл на термина – т.е. снимачи на филми. Такъв е и Гаетано, заснел през късното лято или есента на 1914 „Българан е галант” – първия български игрален филм, и Йосиф Райфлер, операторът както на най-ранните игрални филми на Васил Гендов: „Любовта е лудост”, „Дяволът в София” (1921) и „Бай Ганьо” (1922), така и на кино-скеча „Военни действия в мирно време” (1919), също поставен от Гендов.

През 1920 Йосиф Райфлер е сред основателите на Съюза на кинооператорите (кинопрожекционистите) в България, „който дължи учредяването си на: К. Петров, С. Болчев и Райфлер”[21], бива избран за член на „настоятелството” (ръководството) на организацията[22]. През лятото на 1921 заснема 200-метровата кинохроника „Дейността на трудоваците в София”[23] или „Софийските трудоваци”[24]. Най-вероятният оператор на кадрите, отразили Деветоюнския преврат[25]. През 1960 вече не е между живите.

Финансирането

„Направих сондаж за евентуалната доставка на материала от Виена – пише Васил Гендов в мемоарите си, озаглавени „Трънливият път на българския филм 1910–1940”, – но се оказа, че никой не може да стори това, и оставаше единственото средство да се отиде във Виена и да се донесе материалът оттам. Това значеше да се увеличат разходите с още 1500 лева пътни и други разходи. За такава голяма сума, която щеше да се изразходва за филма, можеше само да се мечтае. По това време в София се подвизаваше младият артист Георги Сотиров, който същевременно проявяваше голям интерес към филмовото изкуство. Неговият баща беше известният тогава търговец на спиртни питиета Петър Сотиров, който имаше склад на бул. „Мария Луиза” 56. Когато Георги Сотиров узна, че единствената пречка за реализирането на новия филм са парите и понеже той също беше ангажиран с една от хубавите роли във филма, ми даде добрата идея да се обърна към неговия баща за подкрепа във форма на един заем.

Жана и Васил Гендови в „Дяволът в София“

Въпреки че бащата беше търговец, той гледаше благосклонно на проявите на своя син в театралното поприще. По указания на Георги Сотиров аз трябваше да попадна в досег с него, без да говоря за заем, а под някакъв друг предлог да отида при него. Устроихме една среща със сина му в склада, където случайно щях да се запозная с него. Така и стана. Добродушен човек, с весело безгрижно лице, който ме прие бащински, като узна, че съм приятел на сина му, към когото имаше особена слабост, и още повече като узна, че и аз съм артист, прояви особен интерес към театъра и специално към бъдещето на сина си в театъра. Обясних му подробно за бъдещето на театъра, за славата, която очаква неговия син и неговата слава като баща на един голям артист. Неговата радост се изрази в това, че се просълзи и ме запита със сияещо лице:

– Ама наистина ли така ще бъде?
Казах му, че той ще доживее да провери сам истинността на моите думи, като прибавих още с каква радост ще бъдат отправени погледите и към него, баща на голям артист. Той ме слушаше и само често повтаряше:
Намерих за уместно да използвам това му настроение и да заговоря за това, за което бях дошъл. Започнах, като му казах, че славата на сина му ще премине границите на България като филмов артист, та дори може да бъде ангажиран и в Европа. Тук той се намръщи.
– Как така в Европа – започна той, – нали тук ще работи? Няма ли място в България, та ще ходи по чужди държави?
Той не можеше да се помири с мисълта, че син му ще се отдалечи от него. Лично той още не беше ходил в театър, а за киното нямаше никаква представа.
– Виждате ли, – започнах аз, – има едно ново изкуство, филмовото изкуство, което в Европа взима големи размери. У нас е още в своето начало. Аз и вашият син писахме в Копенхаген дали биха могли да ни ангажират, като им пратихме и фотографии. За наша радост получихме отговор, че можем да постъпим на работа там, като ни дават срок един месец, за да заминем.
– Да заминете ли? Нима в България няма хляб, та ще ходите на края на света?

Жана Гендова (вляво), Георги Сотиров и Мери Михайлова в кадър от филма „Дяволът в София”

Обясних му, че филмовото изкуство може да се развие и у нас, но са нужни средства.
– Средства ли? Нима в България няма пари? Ами колко ще трябват за една такава работа?
– Много – отговорих аз с тъжна нота в гласа си. – Около 8 – 10 хиляди лева. Не е за нас.
– А бе, то не е много – продължи той добродушно, – ако има гарант. Да знае човек, че парите ще  се върнат. Дето се казва, и аз мога тогава да ги дам.Бях на прав път. Добрият баща беше вече готов да направи жертва, за да запази сина си при себе си.
– Това е мъчно – отговорих аз. – Кой става гарант в днешно време, и то за такава работа?
– Да има там някаква полица за редовност – продължи той бързо, – само че и Георги ще бъде в тази работа.
– Разбира се, и то в главната роля. Парите са сигурни.
– Твоите родители в София ли са?
Когато му отговорих утвърдително, той продължи:
– Ако може някой от твоите родители да подпише като гарант, парите ще се намерят.
Запитах го кой ще ги даде:
– Не е важно – отговори той със сърдит глас, а видимо радостен, че работата се нарежда. – За кога ще ви трябват парите?
Мисълта ми работеше бързо. Аз знаех разположението на моите родители към всички мои инициативи, особено на моята майка, която неведнъж ми напомни, че жали твърде много, загдето няма тази материална възможност да ми помогне.
– Още довечера ще имате подписа на моя баща или майка – почти извиках аз, като станах да си вървя.
– Само за редовност на касата – добави Сотиров, – не че ще ми потрябва. Значи 8000 лева? Ако не стигнат, ще дам още. Чакай да приготвя полицата, а ти занеси да я подпишат.
И като ме потупа по рамото, добави:
– Гледай им ти акъла! Ще ходят по чужди държави, когато и България има нужда от такова нещо. Нека разбере Георги, че не жаля парите, когато трябва да стане човек.
Като получих полицата, аз не вървях, а хвърчах през софийските улици, за да стигна по-рано у дома. Няма нужда да прибавям с каква готовност баща ми подписа полицата. Само след половин час бях наново при г-н Сотиров, който също беше приготвил парите, защото бързо ги извади от чекмеджето на тезгяха.
Държах в ръцете си 8000 лева. Съдбата на филма „Дяволът в София” беше решена. Когато аз и Георги Сотиров излязохме сияещи от склада, старият Сотиров ни спря и с усмивка ми каза:
– Пък гледай да стане.
– Кое? – зачудено попитах.
Малко смутен от това, което го вълнуваше, извади кърпата си и като си бършеше очите, за да скрие смущението си, каза:
– Това де, дето каза, че хората ще ме гледат.
– Кои хора?
– Тези де, дето ще искат да видят бащата на артиста, който играе във филма.
И се обърна, за да скрие може би появилите се сълзи на очите”[26].

Актьорите

„Започна трескава работа – спомня си след близо тридесет години Васил Гендов. – Първо се справих с артистите, които сега с една особена готовност се съгласяваха да участват. В главните роли бяха ангажирани също и артистите от Народния театър Елена Снежина [дама от висшето общество], Иван Попов [Григорий, бащата на Жана], Мария Ив. Попова, както и Жана Гендова [Жана, проститутката], Георги Сотиров [нейният брат], Мери Михайлова [Юлияна, нейната майка] и аз в ролята на Дявола”[27].

„Търсят се артисти за една голяма филмова пиеса – известява на 18.XII.1920 „Комедия”, – която ще се снеме в България. Избраните артисти предварително ще бъдат подложени на кратка филмова подготовка. Желающите да се отнесат до Васил х. Гендов, бул. „Дондуков”, 54. Приемането ще трае до 30 Декември т. г., а записванията стават всеки ден от 3 до 4 ч. после пладне”[28].

Актьорският състав на „Дяволът в София” наистина впечатлява, особено ако имената, присъстващи в него, бъдат съпоставени с тези на участниците в предишните филми на режисьора. Този път Гендов има възможност да ръководи истински протагонисти, двама от които са звезди на Народния театър. „Сега” повечето от поканените се отзовават „с една особена готовност”, докато само преди няколко години твърдо са отказвали да стават за „резил”, играейки на улицата!

Елена Снéжина е псевдонимът на Елена Янкова Кирчева (1881–1944) – театрална актриса, съпруга на актьора Атанас Кирчев, майка на актрисата Олга Кирчева. Снéжина и Васил Гендов са първи братовчеди, чийто вуйчо (братът на майките им) е драматичният актьор Иван Петров Попов (1865–1966), специализирал в Москва и Петербург, помощник-режисьор в Народния театър. До национализацията на българското кино през 1948 той участва в шест филма: „Дяволът в София”, „Под старото небе” (1922), „Под орловото гнездо” (1930), „Грамада” (1936), „Страхил войвода” (1938) и „Стойнé у костенурка” (1941). Така „Дяволът в София” се оказва „роднинска” копродукция, в която Иван Попов играе под режисурата на своя племенник, партнира едновременно и на племенничката си Елена, и на дъщеря си – Мария Ив. Попова, и на снаха си – Жана Гендова!

Елена Снежина, една от звездите на Народния театър, в кадри от филма „Дяволът в София”

„Оставаше само да отида във Виена и да закупяа във Виена и да закупя суровия материал – спомня си Васил Гендов. – Когато обаче бях във Виена узнах, че там се е открило едно частно ателие за копиране на филми. Реших, че ще бъде от голямо значение филмът да се копира във Виена, още повече че копието ще бъде цветно, нещо, което ние не можехме да получим в България. Взех само негатив и веднага се завърнах”[29].

Снимките

„Под ръководството на г-н В. х. Гендов е започнато снимането – заявява през месец април 1921 сп. „Кинопреглед” – на една крупна и, както уверяват, единствена по рода си българска кино пиеса из нашия граждански живот. Освен В. х. Гендов и Ж. х. Гендова, ще участвуват още и г. г. Снежина, Ив. Попов, Ив. Попова и др. Ще се повърнем”[30].

Според Васил Гендов

Снима се „Дяволът в София”…

„Снимките на този филм приковаха вниманието на софиянци – уверява Васил Гендов. – За тях беше наистина интересно да видят Дявола по софийските улици или спокойно да се движи по покривите на къщите, прелитайки от едно място на друго. Нашата публика като че ли беше вече подготвена да гледа филмирането по улиците и не само че не ни пречеше, но и съдействаше с каквото може, като, разбира се, не липсваха и такива, които в желанието си да бъдат снимани, се изпречваха пред обектива на апарата. Никога София не е очаквала с толкова повишен интерес филм както „Дяволът в София”. Интересът и вниманието се изразяваше в честите покани по време на снимането в разни къщи, където снимахме и където винаги ни се предлагаше „почерпване”, много често дори и обеди, ако снимките продължаваха до късно на обяд. Един такъв обяд най-настоятелно ни беше сервиран в къщата на индустриалеца Гинев, и то обяд с най-големите изисквания, като се започне от черния хайвер и завърши с шампанското”[31].

Тази фотография, направена на снимачната площадка, доказва истинността на думите на Жана Гендова: „Малко е да се каже, че публиката се трупаше. Тя буквално се тълпеше около апарата и артистите и често затрудняваше движението”

Според Жана Гендова

Още по-подробно, а и по-увлекателно потапя своите читатели в атмосферата, царяла на снимачната площадка по време на филмирането на „Дяволът в София”, Жана Гендова, запомнила най-ярко „сцените пред Народния театър”. „Аз играех ролята на улично момиче – пише тя, – което седнало на каменния бордюр на театъра, брои някакви пари, вероятно спечелени наскоро, и ги пъха след това в чорапа си, като си повдига роклята за тази цел. Това трябваше да стане нощно време. И ето, когато насъбралата се публика очакваше края на репетицията, за да види снимането, яви се един пристав от полицията и заяви на Гендов, че такива „неморални” работи не се позволяват. И ни покани в участъка, за да провери каква е тази работа. След като успяхме да обясним случката, началникът на участъка разреши да продължим снимането, но не пред театъра, а на друго място, където не минават много хора. И като ни изпрати, каза на един стражар да дойде с нас и да провери изпълнението на заповедта му. Стражарят, един млад момък, беше много възхитен, като узна, че и у нас се снимат вече филми. „И аз ходя на филми – говореше стражарят. – Гледах скоро „Човекът с деветте пръста” (един датски филм, който мина на времето при изключителен успех). Много хубаво нещо. Много обичам филмите. Ами аз дали мога да се видя на филма?”

Гендов му обясни, че всичко, което се появи пред обектива, се снима във филма. А простият стражар, по-разбран от началника си, предложи, вместо да отиваме някъде далече и да местим отново всичко, да си продължим снимането пред Народния театър, само при условие и той да мине веднъж, за да бъде заснет. Разбира се, Гендов се съгласи. Върнахме се отново пред театъра и започнахме отново репетициите, този път обаче с един артист повече. Услужливият стражар трябваше да мине през площада като случаен минувач. Филмът може би губеше, снимката изискваше да бъда сама, но затова пък хубавият декор се запази и снимките завършиха благополучно. Услужливият нов колега сам пазеше реда по своя лична инициатива. А от пазач имахме наистина голяма нужда. Малко е да се каже, че публиката се трупаше. Тя буквално се тълпеше около апарата и артистите и често затрудняваше движението. И въпреки старанието ни да се избегнат любопитните погледи, отправени към обектива, подадени глави от прозорците, глави, които въпреки молбите ни да не се показват, просто се натрапваха, някой внезапно спрял файтон и файтонджията, вперил погледа си в обектива, бързо прибягване пред апарата и др., имаше много още неприятни изненади, които разваляха снимките”[32].

Жана Гендова

Според Васил Бакърджиев

„Гледната точка” на „публиката” пък изразява друг пионер на българското кино – Васил Бакърджиев (1906–1980), който в главата „Брод към мечтите и разочарованията” на своята неиздадена мемоарна книга потвърждава интереса на софиянци към екстериорните (външните) снимки за филма „Дяволът в София” и дава своя принос към неговото „историографисване”. „Сломен, отчаян, с потиснато настроение се залутах из улиците – започва своя разказ Бакърджиев. – Един файтон, претъпкан с артисти и снимачен апарат, прекъсна безконечната ми разходка. Файтонът спря сред насъбралите се хора. Гримираните артисти наскачаха. Операторът Йосиф Райфлер постави апарата върху голям дървен статив. От артистите не познавах никого. Гендов с цилиндър и пелерина, гримиран като за маскарад, размаха нервно ръце. Изглежда беше голям поклонник на уличната шумотевица, защото закрещя:

– Ахтунг! Внимание! Снима се филм. Никой да не гледа в апарата.

Докато файтонджията дремеше на капрата и конете размахваха мързеливо опашки, Райфлер отстраняваше любопитната тълпа на неразбран език. Със започване на снимките долових откъслечни гласове: „Това на нищо не прилича! Уличен маскарлък! Тука трябва да се намеси полицията!”… „Мълчете бе, не сте ли виждали кинематограф?”. „Как се казва тази младичка актриса?” „Това е Гендовица. Не я ли познаваш?”. „Тихо, глей к’во става?”. След завършване на снимките гримираните артисти се качиха на файтона. Апаратът с тежкия статив застърча до файтонджията. Групичката изчезна в една напречна уличка. С объркани мисли и чувства се запътих към „Модерен театър”, където представяха шумно рекламирания филм „Революционерът д-р Коло” с участието на известния актьор Сава Огнянов”[33].

Специализираният периодичен печат също проследява изявите на снимачния екип на тази „крупна” и „единствена по рода си българска кино пиеса”, чието заглавие към края на април все още не е фиксирано. „Гендов снима усилено своя филм – рапортува броени дни преди Великден (1 май) сп. „Кинопреглед”. – Досегашните снимки са сполучливи. За снимането на филма се грижи г-н М. Райфлер, отличен оператор от „Модерен Театър”, който е достатъчна гаранция за успеха на фотографическата част на този филм”[34]. По същото време основаното наскоро от журналиста Стефан Денчев ежеседмично илюстровано сп. „Киносвят” („Кино-Свят”) изплюва камъчето, като огласява за пръв път заглавието на творбата: „Понастоящем се снима филма „Дяволът в София” с софийските артисти: Елена Снежина, М. Ив. Попова, Жана Гендова, Вяра Михайлова, Ив. Попов, Васил х. Гендов, Георги Сотиров и др. Филма е из нашия граждански живот. Ще бъде в 6 части и ще има дължина 1800 метра. Уверяват ни, че филма ще бъде първи по рода си у нас. След като поздравляваме инициатора на тая работа г. В. х. Гендов, който е и режисьор на филма, желаем в скоро време да видим последния, като след това ще дадем една безпристрастна критика”[35].

Каскадите

Макар и филмът „Дяволът в София” да бива анонсиран като „кино пиеса из нашия граждански живот”, не всички негови сцени са заснети в градска среда. Екипът осъществява снимки от движещи се влак и автомобил, реализира своеобразни опасни каскади, изпълнени от самия Васил Гендов. За това свидетелства отново Жана Гендова. „При една от снимките с влака трябваше влакът да бъде проследен от автомобил – пише тя. – Необходимо беше да се вземе разрешение влакът да намали малко хода си около рампата, за да може „Дяволът” да се качи върху движещия се влак. Въпреки всички опити това не ни се разрешаваше. Даже получихме предупреждение, че ако направим такъв опит, ще бъдем глобени и съдени. А пък беше невъзможно да не се заснеме една от най-интересните сцени, която беше важна връзка във филма.

Екипът на филма „Дяволът в София” осъществява снимки от движещи се влак и автомобил

Тогава Гендов намери началника на гарата, който се казваше Янков. Надълго Гендов обясни на началника значението на филма и неговото голямо бъдеще. Янков се оказа голям почитател на филмовото изкуство.

– Не е трябвало да се молите на никого – казва началникът. – Всичко ще наредя сам. Кой ли в министерството разбира от филми? Аз ще ви услужа с всичко, пък ако трябва, мога да играя и аз във филма.

Гендов му обясни какво му е нужно и че сцената ще се снима сутринта, и то с влака за Варна. Началникът се съгласи и ни каза да дойдем рано сутринта преди тръгването на влака, за да даде нарежданията си на персонала. Така и стана. Сутринта рано целият екип отиде на гарата, където началникът повика машиниста, който се оказа още по-запален „кинажия” от началника си. И Гендов му обясни, че след Военната рампа, когато автомобилът наближи влака, машинистът ще намали хода на влака, за да се качи Гендов (Дявола).

– Ако искате, мога и съвсем да го спра – заяви машинистът. – От мене зависи всичко. Случайна повреда, слизам, поправям я и пак тръгвам. Каквото кажете, това ще стане.

Гендов му обясни, че не е нужно да се спира влакът, а само да се намали ходът. Началникът на гарата изяви желание и той да пътува с влака, като застане на прозореца, за да бъде и той сниман във филма. Машинистът от своя страна изяви желание да му се даде една от снимките, на която и той се вижда. Снимките направихме по-добре, отколкото очаквахме”[36].

Така, работейки върху „Дяволът в София”, Васил Гендов действително осъществява първите у нас „каскади” – акт, който не остава незабелязан и неотбелязан от печата. „Първо по рода си нещастие у нас с снимките на „Дяволът в София” – възкликва „Кинопреглед”, след което с нескрита възхита от поведението на „каскадьора” описва инцидента: „Постановчикът на най-голямата до днес кинематографическа снимка Васил х. Гендов е избегнал едно голямо нещастие. През време на снимките в влака при пълна бързина, когато „Дяволът в София” гони крадците на дяволската машина, г. Гендов случайно изгубва равновесие върху вървещия влак и полита към земята. За щастие той успява да се хване за синджира при изходните стълби и се задържа, докато изтръпналите зрители, отидат да му помогнат. Въпреки че е бил слабо контузен, той упорито е настоял да се продължи снимката, която се е привършила благополучно. Г-н Гендов заслужава похвала за тая си безгранична енергия, с която е подхванал триумфално кинематографическото изкуство у нас”[37].

В началото на месец май 1921 „Кинопреглед” информира за инцидент, станал по време на осъществяването и заснемането на първите у нас кинокаскади

Рекламата

Дали тези, изпълнени с драматизъм, редове отразяват реално възникнало премеждие или са само част от „подгряваща” зрителите рекламна кампания, е трудно да се каже. Но пък от тях става ясно, че Васил Гендов дава всичко от себе си като рекламен агент. Самият той признава след години в мемоарите си: „Вторият интерес на нашата обществена критика към българския филм се яви още около снимките на филма „Дяволът в София”. При мен лично се яви редакторът на периодичното списание „Народна илюстрация”, който поиска интервю относно бъдещите задачи на българския филм. Поиска ми също снимки в роли, както на мен, така и на Жана Гендова, за да бъдат поместени към интервюто. И наистина в следващия брой на списанието в цялата първа страница се появи интервюто със снимките (брой 5 от 1921 г., виж албума „Българският филм през погледа на обществената критика” в музея на Българска кинематография)”[38].

„Народна илюстрация „Родолюбец” (1921–1922) е „илюстровано списание за наука, изкуство, общественост”, излизало два пъти в месеца и помествало снимки от всички по-важни събития в страната”[39]. „Първото интервю за българския филм”, чието съдържание Васил Гендов предава изцяло в мемоарите си, бива онадсловено „Едно културно начинание” и започва така: „В желанието си да даваме отглас на всички културни прояви в нашия живот, и като имахме предвид смелото начинание на нашия съотечественик артист Васил Гендов в областта на кинематографията, обърнахме се към него за пояснения, които с голямо удоволствие цитираме тук. Намерих г-н Гендов в момента, когато работеше върху новата, и то единствена по род и замисъл българска кинодрама „Дяволът в София”, която ще се яви като отглас на светския катаклизъм върху нравствения и моралния живот у нас. Начинът, по който г-н Гендов поставяше и изразяваше сюжета, и то с участието на първите величини у нас като Елена Снежина, Жана Дорит-Гендова, Иван Попов и др., и цялата вещина на произвеждане на този труден сюжет ме погълна. Начинът, по който той произвеждаше сцените, ме накара да мисля, че действително това начинание е попаднало в една много смела ръка, която с всички средства се бори, за да доведе това изкуство на онази висота, която ще съперничи на западното. През време на пребиванието си г-н Гендов ми даде следните пояснения, от които по-важните цитирам тук”[40].

„Кинопреглед” помества фотографии на „протагонистите” от „Дяволът в София”

 

През първите дни на месец май 1921 в постоянната рубрика „Из нашата област” на „Кинопреглед”, включваща само вести, свързани с киноживота у нас, бива огласено, че „снимките на българския филм „Дяволът в София” са привършени”. С това обаче несъмнено се слага началото на рекламната кампания, съпътстваща творбата, защото рубриката завършва с изречението: „В идущия брой ще поместим сцени из филма „ДЯВОЛЪТ В СОФИЯ”, както и ликовете на участвующите”[41].

Така и става. Корицата на следващия брой (№ 24) на списанието бива аранжирана с фотография, под която е изписано: „Г-жа Ж. х. Гендова в ролята на Жана и Г-н Ив. Попов в ролята на Григорий от българския филм „Дяволът в София”. На с. 4 е поместен нямащ нищо общо с филма портрет на Васил Гендов, обявен за „протагонист в бълг. кино-пиеса „Дяволът в София”. Още два кадъра от филма са използвани за оформлението на с. 6 – „Г-жа Ж. х. Гендова и Г-ца М. Михаилова от „Дяволът в София”, и с. 8 – „М. Михайлова. Многообещающа артистка в ролята на Юлияна от „Дяволът в София”. Фотография с надпис „Г-жа СНЕЖИНА като кино-актриса (Дявола в София)” украсява с. 11 на № 28/1921.

Корицата на списанието, аранжирана със сцена от филма

Междукадровите надписи

Снимките продължиха около два месеца и след завършването им аз трябваше да замина наново във Виена, където в едно частно филмово ателие филмът щеше да бъде проявен и копиран, и то с цветен вираж – умело насочва към финала своята версия на историята на „Дяволът в София” Васил Гендов. – Когато се реши изработването на филма във Виена и като имах предвид неудобствата с надписите при първите филми, аз писах на „Саша филм” – Виена, с молба да ми дадат указание какво да направя, за да бъдат заснети и надписите във Виена. Дори ги запитах дали няма възможност да се отпечатат там, за да не става нужда да се изработват в България. Отговориха ми, че те не поемат отговорност да ги отпечатат на български във Виена, тъй като печатницата, която имала български шрифт, не разполагала с необходимите за случая букви. В отговора си те пропуснаха да ми съобщят точните размери на надписите, както и какво разбират под думите „подходящи букви”. А точно това било от най-съществено значение, за да се получат редовни и сполучливи надписи. Една моя грешка, която имаше своите нежелателни последствия”[42].

Споменатата виенска фирма „Саша-филм” („Sascha Film”) е филмова фабрика, основава през 1910 в Бохемия (днес в Чехия), но преместена две години по-късно във Виена от граф Александър Йосиф Коловрат-Краковски (1886–1927) – кинопродуцент, един от пионерите на целулоидната индустрия в Австро-Унгария. По време на Първата световна война (като ръководител на кинематографичния отдел във военната прес-служба) той посещава България (София), демонстрирайки „необикновени военни изгледи”[43], придружени с „доклад-изложение”, изнесен лично от него[44]. „Саша филм” заснема у нас „едноактната” кинохроника „Българската кавалерия” („Bulgarische Kavallerie”, 1916), показвана и в дуалистичната империя, и в Германия – Берлин[45].

„Надписите поръчах в София, в печатницата на Стайков, върху картони с размер около 13/18 см., с букви с големина около 1 сантиметър” – твърди Гендов. Изборът му едва ли е бил случаен – печатница „С. М. Стайков” (София) е основана от Стефан Стайков (1875–1931), един от първите български професионални издатели не само на художествена литература, но и на нотописи – твърди се, че негово дело е първият нотен печат на Балканския полуостров. Приятел на Иван Вазов и негов издател, Стайков дружи още с личности като Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Тодор Влайков, Димитър Страшимиров, проф. Иван Д. Шишманов, проф. Стефан Младенов, акад. Михаил Арнаудов…

„Така приготвените картони занесох във Виена – продължава Гендов. – И какво се оказа? Картоните трябвало да имат строго определения размер 9/12, какъвто е размерът на рамката в машината, която снима надписите. Също и буквите трябваше да бъдат по-специални. Големина около 1 сантиметър, но много дебели. Така представените от мен картони те отказаха да снимат по простата причина, че не могат да влязат в рамката на тяхната машина. Изправен пред абсолютната невъзможност да заснема надписите във Виена, и поради липса на печатница с подобен шрифт, решихме да се снимат надписите по начина, по който ги снимахме в София. Фирмата обаче ме предупреди, че това ще бъде на моя отговорност, защото резултатът няма да бъде много добър. Надписите бяха заснети и в резултат се получи това, че някои от тях, където буквите бяха дребни, на екрана бяха нечетливи. Сполучливи бяха само тези, които бяха с главни букви и къси. Това наложи при прожектирането на филма в София да се поставят и диапозитивни стъкла за нечетливите надписи. Такива надписи се оказаха 19, които художникът на театъра Димов в „Одеон” написа, и бяха използвани както в София, така и в провинцията. При тази смесица на редовни надписи и диапозитивни стъкла публиката реагираше, но горчивият хап трябваше да се преглътне. (Тези 19 диапозитивни стъкла от филма „Дяволът в София” са запазени и се намират в Музея на българската кинематография). Това беше първият български филм, заснет в София, а копиран и оцветен във Виена”[46].

 

Според увере

Мери Михайлова и Васил Гендов в „Дяволът в София”

нията на Васил Гендов излиза, че междукадровите надписи на най-ранните български игрални филми, включително и тези за „Българан е галант”, са заснемани първоначално върху диапозитивна филмова лента, след това са били имплантирани в „плътта” на творбата и при прожекция са протичали върху екрана заедно с картината. Специални стъкла с нанесен върху тях текст, обясняващ действието или отразяващ диалога, са изработени само за „Дяволът в София” и „Бай Ганьо”.

Христо Константинов:

„Снимките бяха отлични и аз получих поръчка от персонала на лабораторията да поздравя оператора Райфлер. Фотографическите стъкла за фотосите на Христо Константинов бяха също много добри и аз направих първите фотоси за български филм във Виена. (Оригиналните фотоси, както и някои от стъклата на Христо Константинов са запазени в Музея на българската кинематография)”[47].

Така – като фотограф на продукцията и „помощник-оператор” (асистент оператор) на Йосиф Райфлер – в историята на родното кино пристъпва Христо Константинов (1897–1940), „който предложи труда си безплатно”[48]. Именно на него най-вероятно се дължи изработката на фотографиите, запечатали моменти от работата върху филма и илюстрирали впоследствие съобщенията за „Дяволът в София” в списанията „Народна илюстрация „Родолюбец” и „Кинопреглед”. Споменавайки „първите фотоси за български филм”, направени във Виена, Васил Гендов ще да е имал предвид копирането върху фотографска хартия на кадри от филма.

Като фотограф и асистент-оператор на „Дяволът в София” започва пътят на Христо Константинов (1897–1940) в родното кино

В периода 1920–1923 Христо Константинов специализира в Лайпциг, откъдето се зъвръща като „първия професионално подготвен български кинооператор”. От Германия освен диплома той донася и кинокамера „Дебри”. С нейна помощ става първият българин, заснел игрален филм – „Чарли Чаплин на Витоша” (1924). Константинов заснема самостоятелно още осем филма, четири от които са на Васил Гендов: „Човекът, който забрави Бога” (1927), „Пътят на безпътните” (1928), „Улични божества” (1929) и „Буря на младостта” (1930). Майсторска (според пресата) е работата му още върху „Земя” (1930) на режисьора Петър Стойчев и „Безкръстни гробове” (1931) на Борис Грежов. От 1924 до 1931 Христо Константинов завежда държавната филмова лаборатория към отдел „Кинематографическо производство” при Министерството на народното просвещение. Тъкмо тази институция го „командирова” в италианския град Асизи, където на 25.X.1930 заснема едно от светските събития на годината – сватбата на цар Борис III с принцеса Джоана/Йоана Савойска (дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III). През лятото на 1933 е сред основателите на Съюза на българските филмови производители. Автор е на няколко документални филма, в които се изявява като истински художник на картината и пейзажа. Заснетите от него епизоди за кинохрониката „Атентатът в „Света Неделя” (1925) биват прожектирани в Западна Европа.

Премиерата във Виена

В „Трънливият път на българския филм 1910–1940” Васил Гендов споменава нещо изключително интересно: „По покана на секретаря на българската колония и българското студентство във Виена бях принуден да отстъпя първата прожекция на филма в едно квартално кино в полза на студентското дружество „Балкан”. Каква беше моята изненада, когато на другия ден при мен се яви директорът на кино в Пратера във Виена и поиска да откупи едно копие за своето кино. Продадох му едно копие, което се изработи пак в същото ателие, само че с немски надписи. Когато присъствувах на премиерата в киното, аз бях предмет на особено внимание, което дотогава не бях виждал. Това беше първият случай, когато български филм виждаше европейски екран”[49].

Че „Дяволът в София” е „преработен в Виена и е игран вече там с голям успех” свидетелства и в. „Нова Комедия”[50] (1921–1928) – „седмичен лист за театър и искуство”, продължител на сп. „Комедия”. Вестникът прави това на 26 май, което означава, че виенската премиера се е състояла през същия месец, ала някой и друг ден преди тази дата. Най-вероятно през първата половина на май.

Жана и Васил Гендови

Премиерите в София

„Премиерата на филма в София се очакваше с особен интерес – заявява Васил Гендов. – И имаше защо. Първият голям български филм в 6 части, 1700 метра. Името на първия голям филм се набиваше в паметта на всеки зрител и като че ли темата на разговор в София беше около „Дяволът в София”. Дори и до ден-днешен [13.І.1949, когато Гендов завършва първата част на мемоарите си] в паметта на някой, който е гледал този филм, впечатленията не могат да се заличат”[51].

Но и той, и Жана Гендова изобщо не описват премиерата, а обикновено тя е онзи „конец”, с който приключва всеки съзидателен процес както в театъра, така и в киното. Тя е онзи „венец”, който увенчава триумфа на всеки драматичен творец… В мемоарите си семейство Гендови не само, че не предоставят подробности за събитието, но дори не посочват мястото, където то се е състояло? А премиерата в София е била необичайна, защото е била „двойна”!

Рекламната кампания започва на 27 април 1921, когато поне два софийски вестника прогласяват предстоящото първо представяне на филма. „Дяволът в София”, най-голямата сензация с Ел. Снежина, Ив. Попов, Жана Гендова и Васил Гендов в главните роли. Постановка „Гендов-филм”. Очаквайте!” – нагнетява атмосферата столичният всекидневник „Мир”[52]. „Филмов рекорд в България – възкликва „Напред” (1919–1921), независим вестник за политика и литература, издаван под ръководството на писателя Стоян Михайловски(1856–1927). – Наскоро ще бъде представена най-голямата българска картина, изработена и поставена от „Гендов-Филм” – „Дяволът в София” в 6 части, с Ел. Снежина, М. Ив. Попова, Жана Гендова, Ив. Попов, В. X. Гендов в главните роли”[53].

Част от обявленията, предшествали и съпътствали премиерата на филма в София (5 юни 1921)

След месец, на 26 май, „Нова Комедия” съобщава: „Дяволът в София, кинематографически филм, за който съобщихме в миналия брой, ще се играе в София за пръв път на 5 юни [неделя]”[54]. Тази премиерна дата бива потвърдена на 30 май от в. „Напред”: „Дяволът в София” на 5 юни. Очакваният успех на българското кинематографическо изкуство се постигна напълно. Благодарение на неуморния труд на артиста г. Васил х. Гендов, днес можем да посочим на една съвършена кинематографическа картина, снета в София с участието на първите наши артистични сили: Ел. Снежина, Жана Гендова, Ив. Попов, М. Ив. Попова, В. х Гендов и др. Картината, която е спечелила общи симпатии в Виена, и която в едно копие, се е откупила за Америка, е извоювала на запад своето място, като една отлична кинематографическа продукция. На 5 юни, 10 и пол. ч. с. [часа сутринта] картината „Дяволът в София” ще бъде представена за първи път на специалното юбилейно утро, което се урежда за случая при специално поканени видни писатели и публицисти. Картината е в 6 части с дължина 2,100 метра”[55].

Освен познатата информация, отнасяща се за „участието на първите наши артистични сили”, в. „Напред” (разбирай рекламодателят Васил Гендов) се „поизхвърля”, охарактеризирайки все още от никого невидения в България филм като „отлична кинематографическа продукция” и „съвършена кинематографическа картина”, вече „спечелила общи симпатии в Виена” и „извоювала на запад своето място”. Нещо повече – копие на „Дяволът в София” е било откупено за Америка, а дължината му междувременно е нараснала на 2100 метра!

В навечерието на премиерата столичният в. „Дневник” известява: „Дяволът в София”. Този филм ще бъде представен утре, неделя, в десет и половина часа в кино „Модерен театър”. Една многоочаквана българска картина в шест големи части. Билети ограничено количество при касата на кино „Модерен театър”[56]. „Напред” е малко по-изчерпателен: „Юбилейно утро. Утре, неделя, в Модерен театър 10 ч. с. българското кинематографическо изкуство ще ознаменува своята първа и сериозна крачка. „Дяволът в София” е името на това начало. Артистът Васил X. Гендов с право може да се гордее, че той е единия, който създава тази нова култура у нас. Билетите за това утро се продават от днес при касата на Модерен театър”[57].

„Многоочаквана българска картина”, „в шест големи части”, „първа и сериозна крачка” на „българското кинематографическо изкуство”, „начало”, чието име е „Дяволът в София”, „нова култура”, която единствено Васил Гендов създава у нас… И всичко това най-неочаквано бива „натъпкано” в едно „юбилейно утро”, в едно „обществено мероприятие”, в една-единствена кинопрожекция! Не се разбира дори чий е бил този „юбилей”? Васил Гендов е раждан на 7.XII.1891[58], което означава, че на тази дата през 1921 е трябвало да отбележи своята 30-годишнина…

„На 5 т. м. [юни] в Модерен театър се представи, за пръв път, кинематографическият филм Дяволът в София, поставен от артиста В. х. Гендов – съобщава на 16 юни „Нова Комедия”, потвърждавайки по този начин осъществяването на акта. – Това е първият български филм, който е игран с наши артисти. Напълно не са преудолени всички технически страни, поради липса на специално ателие, но все пак тоя филм е добър, понеже снимките са ясни и фабулата на пиесата се развива правдиво и доста картинно. Филмът буди голям интерес, понеже засяга съвременния софийски живот, с неговите положителни и отрицателни страни, като не изключва и самото место – София, с живописната си околност, където се развива действието. За пръв път виждаме наши артисти на платно, но не ще бъде преувеличено казано, че почти всички играят добре и са могле да се справят с техниката на кинематографическото изкуство, където се изисква, преди всичко: изразителна мимика и пластика. В това отношение заслужават похвала: Елена Снежина, Жана Гендова Дорит, Ив. Попов и В. х. Гендов. С тоя филм се поставя вече началото на българския кинематограф и ние се надяваме, че това изкуство ще може да достигне на нужната художествена висота, стига само да се гледа сериозно на работата”[59].

И така – в България премиерата на филма „Дяволът в София” се е състояла на 5 юни 1921, неделя, от 10:30 ч. в софийското кино „Модерен театър”. Това логично и аргументирано твърдение бива най-неочаквано „взривено” от появата на поредица от рекламни съобщения, които от 30 юни до 2 юли известяват едно и също: „Модерен театър ще представи четвъртък, петък и събота 2.VII „Дяволът в София”. Българска кино-драма в 6 части с участието на Ив. Попов, Снежина и др.”[60]. Оказва се, че на 30 юни, 1 юли и 2 юли (четвъртък, петък и събота) филмът се прожектира отново в кино „Модерен театър”. Там този път обаче той бива комерсиално показан, прожекциите му са организирани от управата на киното, която включва заглавието в своя репертоар и поема разгласата му – по-лаконична като текст (в сравнение с премиерната), ала прибягваща до услугите на по-широк спектър от периодични издания: „Мир”, „Напред”, „Зора” и „Дневник” (възможна е появата на подобни реклами и в други тогавашни столични вестници).

Еднотипните известия за втората (комерсиалната) премиера на филма (30 юни 1921)

Равносметката

„С грешки или без грешки „Дяволът в София” беше завършен – спомня си Жана Гендова. – Успехът беше голям. И след успеха, както винаги, следваха разправиите за неизплатени полици, изпълнителни листове, изплащане на задълженията, дребни или големи ангажименти тук-там, докато всичко се стопяваше и на нас ни оставаше само славата, че сме филмови артисти, желани и любими”[61].

„Нашият меценат г. Сотиров сияеше от това, че е станал причината да се постигне най-големият български филм – допълва информацията Васил Гендов. – Той наистина се увери в способностите на своя син и когато му повръщахме дадения заем, поиска да даде банкет на целия състав, като обеща, че при всеки случай той ще подкрепя българския филм (Баща и син Сотирови са отдавна покойници). Предложението на Сотиров за подкрепа на всяко филмово начинание роди в мен идеята да се създаде една филмова кооперация, толкова повече, че изгледите за развитието на българския филм бяха налице”[62].

Дни след премиерата на „Дяволът в София” Васил Гендов основава филмова кооперация и „сформирова” Софийския сензационен театър

 

Най-вероятно Васил Гендов е успял да върне на търговеца Петър Сотиров взетите назаем 8000 лева, но показът на „Дяволът в София” в крайна сметка едва ли е довел до „голям” финансов успех. Съмненията се подхранват от фактите: тридневното задържане на филма в програмата на „Модерен театър”; скромната реклама, съпътствала краткия му екранен живот; липсата на сведения относно неговото прожектиране из страната, макар че за такова Гендов намеква в мемоарите си…

„Независимият” продуцент Васил Гендов („Гендов-Филм”) ще да се е охарчил доста, защото тъкмо след премиерата на „Дяволът в София” у него се ражда идеята „да се създаде една филмова кооперация”. Не е случайно също, че по това време (първите дни на септември) той „сформирова наново” своя Софийски сензационен театър. „През този сезон – осведомява читателите си „Нова Комедия” – ще бъдат играни най-последните новости в театралното изкуство, които имат, сега за сега, на европейските сцени неимоверен голям успех. За тази цел са приготвени специални декори, гардероб и реквизит, както и всички нужни сценични ефекти, тъй необходими за една по-красива и художествена постановка на пиесите”[63]. „Под уредбата на артиста Васил х. Гендов” Софийският сензационен театър предприема турне из провинцията. В средата на ноември трупата е във Враца, където жъне „неимоверно голям успех” и се задържа в града „седем вечери наред” – „по желанието на публиката”[64].

Продължава своя екранен път и „Дяволът в София”. За „Нова година в театър „Одеон” се подготвя „кино-концертно утро”, в което участват „известните столични артисти: г-жа Жана Гендова, В. х. Гендов, Стоилов и др.” – уведомява „Нова Комедия”, добавяйки: „Ще бъде представен оригиналния филм „Дяволът в София”[65].

През 1921 у нас биват заснети още два български игрални филма – „Лиляна” и„Виновна ли е?”, но от тази триада само творбата на Васил Гендов вижда бял свят (по-скоро – бял екран). Въпреки това работата върху тях, отразена макар и скромно от печата, провокира нашата интелигенция. Факт е, че тъкмо тогава отделни нейни представители започват да гледат на киното като на нещо сериозно. В периодичните издания се появяват спорадични материали, третиращи движещите се изображения като изкуство. Възниква дори „Дружество за български кинематограф”. „Неколцина измежду артистите, художниците и писателите – огласява в. „Развигор” (1921–1927), седмичен „литературен лист”, редактиран от писателя Елин Пелин и филолога Александър Балабанов, – са основали едно дружество за изнасяне върху платното по-хубавите произведения на видните български писатели. Също ще се грижи и за популяризиране на българското изкуство в чужбина. Освен тия задачи дружеството възнамерява да основе едно общо българско списание, което да се списва не само на български, а на един или два други езика. Дружеството се зове „Витоша”[66].

Съобщението във в. „Развигор” (18 юни 1921)

Филмът оставя незабравима диря и в душите на участниците в него. „Спомнете си „Дяволът в София” – призовава след няколко години Елена Снежина в сп. „Кинозвезда” – един опит от наш, български филм. С голямо удоволствие участвувах в него, и то искрено казано, не толкова от интерес към филма, колкото от интереса, който имам сама към себе си”[67].

„Дяволът в София” бива прожектиран и върху екрана на кино „Одеон” – на 1 януари 1922

Краят

Като истински баща на своите филми Васил Гендов бди грижливо над тях, съхранявайки ги на сигурно място в дома си. Но по време на бомбардировките над София през Втората световна война запалителна бомба пада точно върху къщата на Гендови (бул. „Дондуков” № 54) и цялата целулоидна продукция на режисьора изгаря. Така Дяволът се завръща завинаги в своите селения, за да наблюдава със злорадство оттам усилията на киноисториците да възкресят ако не самия филм, то поне спомена за него…

Заглавието на филма „Дяволът в София” фигурира в двата най-обстойни обзора на дотогавашното производство на български игрални филми, публикувани в сп. „Екран” (1936) и в. „Народен театър” (2.VІІІ.1943)

Автор: Петър Кърджилов

 

 

[1] Хроника. – Комедия, г. I, № 11, 7.X.1920, с. 7

[2] Киновести. Руски филм в Берлин. – Кинематографически преглед, г. I, № 5, 1920, с. 3

[3] Киновести. Български кино-артисти. – Кинематографически преглед, г. I, № 5, 1920, с. 3

[4] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 123

[5] Пак там, с. 125

[6] Пак там, с. 125–126

[7] Виражиране (вириране или тониране) – колориране на черно-белитe филми изцяло в еднотонови цветове по химически път

[8] Bousquet, Henri. Catalogue Pathé des années 1896 à 1914. Vol. I (1896–1906), 1996, с. 929

[9] Гендова, Жана. Това, което се премълчава в историята на българския филм. Спомени 1948 година. София, БНФ–Фабер, 2016, 144 с.

[10] Пак там, с. 28

[11] Кърджилов, Петър. Български игрални филми. Анотирана илюстрована филмография. Т. 1 (1915–1948). София, ДИ „Д-р Петър Берон”, 1987, с. 77

[12] Гендова, Жана. Това, което се премълчава в историята на българския филм. Спомени 1948 година. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 28–30

[13] Пак там, с. 30

[14] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 126

[15] Хроника. – Комедия, г. I, № 13, 13.XI.1920, с. 6–7

[16] Хроника. – Комедия, г. I, № 18, 18.XII.1920, с. 7

[17] Гендова, Жана Дорит. Малки спомени. – Кинематографически преглед, г. I, № 9, 1921, с. 7

[18] Хроника. – Комедия, г. I, № 20, 7.I.1921, с. 7

[19] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 126

[20] Пак там, с. 94

[21] Оператор Т. Кино-операторите и С. К. О. Б. – Нашето кино, г. VIII, № 169, 1.I.1932, с. 3

[22] Около операторския съюз. – Кинопреглед, г. II, № 40, 1922, с. 2

[23] Из нашата област. – Кинематографически преглед, г. I, № 20, 1921, с. 4

[24] Изгледи на „Модерен Театр”. – Киносвят, г. I, № 2, 1921, с. 5

[25] Сгромолясването на дружбашкото правителство на филм. – Мир, г. ХХІХ, № 6910, 23.VI.1923, с. 3

[26] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 126–128

[27] Пак там, с. 128

[28] Хроника. – Комедия, г. I, № 18, 18.XII.1920, с. 7

[29] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 129

[30] Из нашата област. – Кинематографически преглед, г. I, № 20, 1921, с. 4

[31] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 129

[32] Гендова, Жана. Това, което се премълчава в историята на българския филм. Спомени 1948 година. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 31–32

[33] Бакърджиев, Васил. Случки, спомени и преживелици около нашето кино. Мемоари, I част. Портфейл на БНФ – 693а/86 П, с. 30–31

[34] Из нашата област. – Кинематографически преглед, г. I, № 21, 1921, с. 3

[35] Кинематографа у нас. Една новост. – Киносвят, г. I, № 2, 1921, с. 4

[36] Гендова, Жана. Това, което се премълчава в историята на българския филм. Спомени 1948 година. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 30–31

[37] Из нашата област. – Кинопреглед, г. I, № 23, 1921, с. 8

[38] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 136

[39] Български периодичен печат 1844–1944. Анотиран библиографски указател. Том ІІ (Н–Я). София, Наука и изкуство, 1966, с. 24

[40] Едно културно начинание. – Народна илюстрация „Родолюбец”, г. I, № 5, 23.IV.1921, с. 1

[41] Из нашата област. – Кинопреглед, г. I, № 23, 1921, с. 8

[42] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 129–130

[43] Заря, г. ІІ, № 587, 9.І.1916, с. 2; Утро, г. VІ, 1770, 9.І.1916, с. 2; В Модерния театър. – Нов век, г. ХІV, № 2042, 10.І.1916, с. 2; Вчера. – Нов век, г. ХІV, № 2043, 12.І.1916, с. 2

[44] Доклад-изложение в Модерния театър. – Пряпорец, г. ХVІІІ, № 8, 12.І.1916, с. 2; Дневник, г. ХV, № 4782, 18.І.1916, с. 2

[45] Bulgarische Kavallerie. The German Early Cinema Database (1895–1920) – http://www.earlycinema.uni-koeln.de/films/view/19722

[46] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 130–131

[47] Пак там, с. 131

[48] Пак там, с. 129

[49] Пак там, с. 131

[50] Хроника. – Нова Комедия, г. I, № 27-7, 26.V.1921, с. 7

[51] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 131

[52] Мир, г. XXVII, № 6273, 27.IV.1921, с. 2

[53] Хроника. – Напред, г. II, № 550, 27.IV.1921, с. 2

[54] Хроника. – Нова Комедия, г. I, № 27-7, 26.V.1921, с. 7

[55] Театър и събрания. – Напред, г. II, № 575, 30.V.1921, с. 2

[56] Хроника. – Дневник, г. XVII, № 6474, 5.VI.1921, с. 3

[57] Театър и събрания. – Напред, г. II, № 580, 4.VI.1921, с. 2

[58] Гендов, Васил. Прашинки от един живот. – София, 1979, № 4, с. 36

[59] Дяволът в София. – Нова Комедия, г. I, № 28-8, 16.VI.1921, с. 8

[60] Театър и музика. – Мир, г. XXVII, № 6323, 30.VI.1921, с. 3; Хроника. – Напред, г. III, № 600, 30.VI.1921, с. 2; Театър и събрания. – Напред, г. III, № 601, 1.VII.1921, с. 2; Театър и събрания. – Зора, г. III, № 631, 1.VII.1921, с. 2; Хроника. – Дневник, г. XVII, № 6495, 3.VII.1921, с. 3

[61] Гендова, Жана. Това, което се премълчава в историята на българския филм. Спомени 1948 година. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 32

[62] Гендов, Васил. Трънливият път на българския филм 1910–1940. Мемоари. София, БНФ–Фабер, 2016, с. 131–136

[63] Хроника. Софийски сензационен театър. – Нова Комедия, г. II, № 29, 9.IX.1921, с. 4

[64] Хроника. – Нова Комедия, г. II, № 36, 25.XI.1921, с. 4

[65] Хроника. – Нова Комедия, г. II, № 38, 23.XII.1921, с. 4

[66] Бележки. Дружество за български кинематограф. – Развигор, г. I, № 24, 18.VI.1921, с. 4

[67] Снежина, Елена. Спомени. – Кинозвезда, г. IV, № 9, 22.II.1925, с. 3